Революция. Да, това определено беше революция. Макар с дълга предистория, макар и очаквана, макар дори часът и датата да бяха известни... Трудно е да опишеш една революция, защото тя е характерна, освен с чисто историческите действия, които ще бъдат записани в страниците на учебници и енциклопедии - митинги, прокламации и тн, с един особен дух, в който се крие цялата й същност. Този дух се състои в съзнанието на една общност, че е дошъл денят тя сама да пише историята си и че този ден е днес и връщане назад няма. Силно чувство, безспорно, дори за наблюдател. Та...ние имахме привилегията да станем свидетели на едно историческо събитие, което до голяма степен ще предопредели бъдещето на Западнте Балкани. Неговата значимост тепърва ще се оценява, а последствията рано или късно ще засегант и нас по един или друг начин. Как започна всичко... Беше събота вечер, аз бях на рожден ден на приятелка от випуска - купон като купон. Телефонът ми звънна - "Я, Гелето". Получих предложение, на което не можах да откажа - среща в 7 сутринта и да си нося международен паспорт... Къде щяхме да ходим, не можах да разбера, но така винаги е по-интересно ;) И на следващата сутрин - къде ще ходим, къде ще ходим - в Косово. И ето ни на път...към страната на орлите. Минахме границата под предлога, че отиваме да пием ракия с приятел в Ниш и се насочихме към Прищина. Няма да се спирам на пътуването ни през Източна Сърбия, просто няма какво толкова да се каже. Надали има нещо, което да би предивикало у някого особени емоции в тази част на страната, ако изключим, разбира се, българския Цариброд, който също лежеше на пътя ни. След като подминахме Медвежда (за която албанците също претендират), започнахме да налвлизаме в планинска земя и тъкмо си зададохме въпроса - ще има ли граничен пункт за Косово, когато след един завой пред нас изникна сръбската застава. Спряхме. Сърбите - намръщени (изключая един, който явно беше местния Мунчо и хващайки Калашника си, се захили широко). Да, на тях определено не им беше ден. Нахлузиха бронежилетките, хванаха в ръка оръжията и се постараха да изглеждат поне малко по-достолепни. Кел файда. Струва си да се отбележи, че ние бяхме първите, които щяха да минат границата на Косово през този пункт на тази историческа дата. На 20 метра по-нагоре спряхме на Косовския пункт. Тук вече бяхме изненадани - колата ни беше заобиколена от униформени, които носеха нашивки - "Kosovo police" и изпитваха видимо любопитство към нас. И дойде - ТЯ, жената! В униформа -ниска, суха, мургава, омазана с прекомерно количество грим, досущ като югопевачка - неповторимо грозна! С широка усмивка на лице ни поздрави, че влизаме в свободно Косово и покани нашия шофьор в пункта, където да ни издадат визи. След малко той излезе леко пребледнял и едва сдръжащ смеха си и ни разказа как полицайката шеговито му подхвърлила, че може да го арестува и поразпита ;) Пред нас стоеше току що опъната бодлива тел, доста символно - за една нощ беше изникнала нова граница. И така, отпавихме се към Прищина. Пътят беше осеян с албански знамена, закачени на всичко по-високо от един метър. Тук таме картинката се разннообразяваше и от някое американско. Видяхме и паметник на UCK (Армия за Освобождение на Косово), което ни впечатли, защото още не знаехме, че в този ден ще видим десетки подобни. При самото влизане в Прищина еуфорията вече се усещаше. Хората се събираха на групи и се насочваха към центъра, албанският орел беше окичил всяка къща, улична лампа, та дори и рейсовете на градския транспорт. Успяхме да паркираме между едни блокове в центъра, взехме фотоапаратите и се приготвихме за "събитието". Първото нещо, което някак особено си
мволично се изпречи пред очите ни беше недостроената сръбска катедрала, срещу университета... Безвъзратно закъсняла, сякаш за да отбележи една отминала епоха - епохата на сръбско Косово. В улиците в центъра еуфорията беше неописуема - тъпли от екзалтирани албанци със знамена и тук таме бели капи се движеха напред-назад - крещяха, смееха се, танцуваха, прегъщаха се. На строената по време на Югославия спортна зала в центъра беше провесен оргомен портрет на Адем Яшари в бойна униформа и с оръжие. Прищина този ден имаше и безборй гости - албанци от Западна Македония, Албания, Прешево, Медведжа и Бояново - всичките, дошли, за да споделят общия празник на своята нация и да заявят в този историчски момент своето единство. По площадите бяха излезнали хора от всички възрасти - от беззъби старци с бели капи, през фанатично гледащи младежи, до невинни дечица, които обаче също държаха албански знамена, често пъти доста по-големи от тях. Сега, като се замисля, в съзнанието ми изникват думите на Гео Милев от поемата "Септември": "неудържими/ страхотни/ велики: /НАРОД!". Когато човек види всичко това, разбира кол
ко безвъзвратно загубено е Косово за Сърбия... Опитахме да си намерим място, където да обядваме и да се скрием от студа, но се оказа невъзможно. Понеже не ни се чакаше с часове в колата до обявяването на самата независиост, решихме да отидем в Скопие, където също щеше да има организирани празненства. Това се оказа много добро решение. По пътя на юг забелязахме няколко самотни православни храма, което леко ни жегна, но въпреки всичко, не можехме да изпитаме съжаление към сърбите. Те сами бяха виновни за случващото се и сега беряха плодовете на стогодишната си шовинистична политика на Балканите... Знамена, коли със знамена, лозунги, честитящи независмостта... Това беше основната гледка по пътя. Минахме през Качаник, където бяха огранизирани тържества около внушителния паметник на UCK и скоро бяхме на Македонската граница. Тук хаосът беше пълен. Всеки правеше, каквото си поиска - нищо ново - Добре дошли в Р. Македония. Очаквахме тук да има някаква разлика, но сякаш не бяхме напускали пределите на Косово - пътят беше изпълнен с леки коли, окичени с албански знамена... Пристигнахме в Скопие, паркирахме до Калето и още отваряйки вратите на колата, разбрахме че тук нещата ще бъдат интересни - звук от стрелба с автоматично оръжие изпълни въздуха. Спогледахме се и тръгнахме към старата чаршия. Тук вече бяхме в някаква балканска революционна идилия - на една малка кълдъръмена уличка между старите къщо 40-тина мъже се бяха хванали рамо за рамо и танцуваха тежко албанско хоро, пеейки с пълен глас. Силна картина... Много силна... Самата чаршия беше също празнично накичена с албанския орел, а хората излизаха от кръчмите и си честитяха независимостта. Но освен презничност, в чаршията се усещаше и страх. Макар и малкото македонски дюкяни бяха залостени здраво а отпред висяха големи надписи - "Не работи". Каква ирония на съдбата - прочутата българска скопск
а чаршия днес беше изцяло албанска...Над къщите и сокаците, които някога са били огласяни само от българска реч, сега се вееше албанското знаме. По улиците групи от млади хора с бели капи се разхождаха с груби, непоколебими изражения, при среща се прегръщаха и от време на време някой вадеше пистолет и започваше да стеля във въздуха. И ако в Прищина хората просто празнуваха, тези тук се заканваха. Те знаеха, че след Косово идва техният ред и явно бяха готови. Но ние определено не бяхме готови за това, което щяхме да видим на площада пред паметника на Скендербег - около 10 000 албанци със стотици знамена се бяха събрали, за да отпразнуват независимостта на Косово, а от централния магазин се спускаше 30 метрово знаме с черен орел. От сцената, разположена с поглед към другия бряг на реката ечаха революционните песни на Илир Шакири, албанския химн, които бяха прекъсвани от възгласи "UCK" и автоматична стрелба. Най-отгоре се вееше транспарант с албанското име на града - Шкупи. Да, това беше закана. Македония беше следващата. В същото това време македонската полиция не смееше да се доближи до албанската част на града, а обикновените хора се бяха изпокрили по къщите си. Всичко в тази държава беше бутафорно - съверенността й, символите й, цялото й измислено съществуване. 
Смешно е, че същите тези, които бяха ходили да бият старците на поклонението на Мара Бунева, сега се бяха изпокрили като мишки. Но това е обяснимо - за да може да същестува една изкуствено създадена нация, като македонската, тя трябва да бъде обединена от нещо, а нещото, което най-силно обединява хората е врагът. И понеже истинският враг с орловото знаме е непосилен за бутафорната държавица и нейните клоуни-защитници - измисля се нов и той бива посочван от медии, историчари, политици - България и българщината. Жалко, но факт. Не намирам изобщо за нужно да коментирам издържаността на тази, възпитавана от държавата омраза, защото тя вече сама се пропуква на нивото на обикновените хора, за които е непонятно как хем българите са враг, хем техните дядовци имат ордени за храброст от българската армия... Та...постояхме на празненствата, независимостта биде обявена и ние решихме, че е време да си ходим. На излизане от албанската част отправихме поглед към манастирчето св. Спас, където бяха мощите на големия българин - Гоце Делчев. С известна болка се замислихме, че всичко, за което Той се беше борил, един ден можеше да бъде загубено, ако късогледите политици в Скопие не осъзнаеха скоро нуждата от промяна в своята политика. И така, със доста смесени чувства, поехме към границата...
Петър Станчев
още материали от същия автор: napredinagore.blogspot.com/
