Та...бяхме тръгнали към Мусала. Това на 27-ми януари 2008 година. Прогнозите не бяха обнадеждаващи, но аз се преборих с инстинка си за самосъхранение и...напред към първенеца на Балканите. Съвсем по график си бяхме в Самоков, откъдето щяхме да вземем лифта към Ястребец и да се отправим към върха. След известни перипетии с не особено контактните местни (както прави ракията с хората :), успяхме да разберем, че лифтът не просто няма да тръгне навреме, а изобщо няма да ни закара нагоре, заради ураганния вятър. Хората съвсем сериозно ни предупредиха, че горе не може да си ходи и в мен започна отново да взима връх разумната страна... Но, уви, нашият безумно смел водач реши, че щом сме тръгали, трябва да отидем някъде. Къде, къде - хайда на Мальовица. Е добре де, ама тя Мальовица е много по-опасна от Мусала, пък и с тоя вятър... И какво от това... Така, леко обезкуражени (изключая нашия водач, в чиято кръв кипят шопските гени), пристигнахме в ски центъра и потеглихме нагоре. Признавам, след само 15-тина минути бях забравил опасността, замаян от зимната прелест. Наистина, Мальовица зиме притежава рядко срещана алпийска красота и нейна снимка лесно може да се сбърка с някой връх в Алпите, Скалистите планини и тем подобни. Та, бодро и с бърза крачка достигнахме хижа Мальовица, където аз бях решил да се откажа и по възможност да накарам и другите благоразумно да го направят. Не че нещо, ама ураганът отдалеч се виждаше как завихря снега по билото на върха... Да, ама не! Гореспоменатият водач, обладан от привичната си самоувереност, реши че продължаваме. Какво да правя, с течение на времето се убедих, че каквито и неразумни решения да вземе, няма начин - винаги го следвам. И...за
почна изкачването. Наистина беше някак налудно красиво. Когато стигнахме на първата тераса и слънцето се показа иззад зъберите на Рила, сякаш бяхме на друга планета, в някакъв друг свят. Ние самите бяхме просто черни силуети, обиколени от хвърлящите сенки зъбери, а пред нас светлината падаше като тънка линия на белия сняг. Поспряхме да се огледаме и да щракнем по някоя снимка и ето - отново вървим нагоре. Бавно, полека, стъпка след стъпка. Не ти стига въздух, слънцето блести в очите ти, дори през очилата, усещаш напрежението в мускулите си...хубаво е, някак жив си. Ходиш срещу придодата, срещу вятъра и студа и сякаш изпитваш докъде можеш да стигнеш... Е, усилието си беше сериозно и лека полека групата започна да оредява, няколко души решиха, че не е по силите им и се върнаха назад. И така, в по-малоброен състав, започнахме да се движим по склона към върха. Нагоре планината ставаше все по-безмилостна и сурова, вятърът се усилваше, а снегът премина в ледена кора, което ни принуди да внимаваме на всяка стъпка, защото опасността да се подхлъзнем беше голяма. И колкото по-нагоре отиваш, толкова повече ти се иска да се качиш на върха. Въпреки вятъра, леда, заслепяващото слънце...просто като някакъв инстинкт - седиш срещу него и искаш да знаеш, че си го победил, покорил, че си доказал своята способност да достигаш крайния предел на възможностите си. Често, когато ходиш в планината и си се напрегнал в постигането на някаква цел, била тя връх, хижа или просто място, до което си решил да стигнеш, губиш възможността д
а се вгледаш за по-дълго в заобикалящата те гледка. Е, така беше и в този случай, но в кратките спирания, видяното можеше беше наистина запомнящо се. Огреният от слънцето склон изглеждаше като блестяща порцеланова купа, овенчана с назъбените, черни скали. Спираш, гледаш и пак продължаваш. Нагоре. Но докъде? В един момент усетихме, че ураганът до такава степен се усили, че при по-силен повей лесно ни събаряше на земята или просто ни захвърляше от едно място на друго. В такава ситуация беше невъзможно да се покажем на билото - единственият път към върха. Вятърът лесно би ни отвял от ръба... Тук вече водачът беше разколебан и моите съвети му подействаха добре (Е, може да е прекалено самоуверен понякога, ама затова пък аз съм там, за да му мрънкам на главата). И ме послуша - тръгнахме надолу. По пътя беше паднала лавина, което ни напомни, колко опасна и непредвидима може да бъде всъщност планината. Обещахме си да не го оставим непокорен и с леко облекчение са заспускахме надолу... В главата ми се въртяха мисли, колко слаби и крехки изглеждахме пред стихийната сила на зимната планина, колко нищожни са всъщност хората, тръгнали да покоряват върхове, океани, пустини. Но, въпреки чисто физиеската си нищожност, нещо голямо и силно ги движеше отвътре и ЧОВЕКЪТ винаги беше победител, винаги достигаше целта, за да отправи взора си към нови простори... И тази вътрешна сила e човешкият дух... Ще се върнем, Мальовица!
Петър Станчев
още материали от същия автор: napredinagore.blogspot.com/
